Гробището

Тук се намира голямото и старо гробище. Над него винаги се носи бяла призрачна пелена, а старите изсъхнали клони на кривите дървета внасят доза страх в посетителите. От чешмата тихо капи вода, сякаш е тъжна и плачи за мъртвите. Слънцето рядко успява да огрее тази земя, напоена със сълзите на живите.

Ана замислена дойде. Седна на една каменна плоча и се загледа в чешмичката.
Изведнъж нещо изшумоля. Обърна се и видя една млада жена, на един гроб.
- Момиче, помогни ми да изчистя гроба. - помоли се тя. Ана стана и отиде. Наведе се и започна да изчиства пръстта от гроба, когато жената я сграбчи.
- Благодаря. Сега дано и да си мила да ми дадеш кръвтта си. - каза все още нежно жената, превръщайки се във вампир, с кървавочервени очи и дълги зъби и нокти. Ана изпищя от изненада, но се овладя. Тя също прие формата си и се измъкна от клопката. Със стоманен поглед погледна жената. Тя уплашено загледа, разбирайки кого е нападнала. Започна нечленоразделно да говори. Ана само я погледна още веднъж и жената изчезна, оставяйки след себе си небесносин прах.
- Поне вече се отърва от мъките се. - после отново отиде да патрулира в Академията.

След дълго търсене Сенри успя да проследи миризмата на Рима до гробището.

Сенри наближи гробището и тогава усети още двама вампира освен Рима
"Това сигурно са Садо и Хел"-помисли си той
Затова той пообиколи наокло и намери друг път за да влезе като внимаваше да не го надуват вампирити.Въря наколко минути и ги забеляза Рима бе вързана към едно дърво свериги а Хел и говореше нещо.Той се птиближи колкото се може по близо до тях без да го усетят захапа си показалеца и с помощата на бича успя да освободи Рима от веригите.

Сенри леко избута рима и застана пред двамата вампири.
-Виж Садо момчето се прави на герой-каза Хел и се изсмя и в миг Сенри се оказа запратен в един надгромен камък.
-Сенри-извика Рима като се опитваше да се задържи на краката си.
Момчето се изправи и изтупа дрехите си и си захапа двата показалеца и каза
-Оставете ни или ...
-Или какво хлапе-каза през зъби Хел
Тогава Сенри раздвижи китките си и противниците му едвам избягваха бичовете му.
Садо използва силата си но веригите ставаха на нищо преди да стигнат до Сенри.Хел също се опиваше но без особен ефект.Рима го гледаше и не вярваше на това което вижда и се питаше дали познава наистина Сенри.Той се движеше сякаш танцува около плочите.
-Това започва да става скучно-изрече той и със здрав замах на китките той насочи бичовете към противниците,които едвам ги избягваха.Тогава Рима със сетни сили използва дарбата си да ги повали .Когато вече бяха повалени Сенри се доближи до Рима и я хвана.

След като я повдигна я погледна и я попита
-Добре ли си,Рима
Тя също го погледна и поклати положително глава
-Тогава да се връщаме в Академията.

Та за да и е гадо на моята героиня или от чиста скука ще реши да се поразхои по гробищата. Милата, е не че е страх но едв ли някои би казал "Айде да ходима да се поразтъпчем покраи закопани мъртъвци"
Никита се вдвижеше бавно а токчетата и се забиваха в мократа почва, там където беше разкаляно
- Глупаво недумостино отношение.. - мърмореше си тя докато главата и беве вдигната и с презрение очите и оглеждаха месноста. Но момент това не е презрение това е отвръщение. През леката мъгла се виждаше само гордия профил на момичето и чинно подредени каменни надгробни плочи...

- Здрасти.- каза глас до нея. Беше Ей. Тя се разхождаше тук, колкото да убие времето и да занимава ума си. Пресмяташе кой, колко години е живял и така нататък. Усмихнах се мило, припкайки по-пътя.
- Необичайно място за разходка, а?- разбърбори се Ейприл.

- Да може да се натъкнеш на ходещи мъртви твари. - каза Никита с рязък тон. Е каквато авторката такава и героиняте не се мусете приятелчета.
- Н тези тук отдавна им е свършила кръвта...
- А може за някой от тях вие да сте се погрижили.
Омразата и към вампити независимо за кой точно вампир ставаше дума беше неоспорима.

- Напълно възможно!- отговори просто Ейп.
Тя продължи да сеи се разхожда.
-Ти да не си сърдита?- очуди се момичето, припкайки напред.

- Винаги съм такава с отрепките. - каза спокойно Никита
- Та какво води някой като теб - при тези думи тя я изгледа проницателно
-...тук. - завърши тя

- Приспива незаспалите мъртъвци...- отговори със сърказъм Ейприл.
- Естествено, че се разхождам...- каза нормално тя. Започна да си тананика нещо, гледайки гробовете.
- Мислиш ли, че там са щастливи?

- Щатието е относително нещо, но съм сигутна че им е по добре да си лежът вместо да ходят. - каза никита предизвикателно. Вампирката до нея припкаше като някаква откачалка, а фигурата и преличаше на онези бели зелеви пеперуди който живеят дълго и щастливо. Ах колко се открояваше тази фигура от аристократичната на моята героиня ако момичето до нея беше символа на бовротата и безгрижието, то тогава Никита беше студеността и изтънченоста.
- Кака ти беше закуската или още не си похапнала? - попита геройнята ми с ироничен тон и пламъче в очите...

Намръщих се леко.
- Всъщност не съм жадна... Никак даже.- каза Ейп.Тази Никита ми беше меко казано "антипатична". Защо така ме обиждаше? Да не съм я застреляла? Леко се ококорих, сядайки на тревата.

- Клата няма значение за безсмъртните а? - казах иронично аз гледаики финият бял плат на роклята и, които сега беше изцапа.
- Интересно не знаех, че вампирите вместо парфююм се обливат с кал. Може би това харесва на мъжете...или може би чашка с ккръв. Е не лъжи, знам че това е тайната на съблазняването ти. - каза Никитка с ехидна и злобна усмивчица върху красивото и лице. Беше спряла пред седналата вампирка и я гледаше ей така от високо. Ако колко прелесна я описвам, ох каква кучка я оформих. Не оставяите с грешно впечетление... това е само началото.

- Хахаха.- казах безрадостно аз.
- С този хумор ще спечелиш всеки.- казах аз просто и се изправих.
- Знаеш ли, хора акто теб би трябвало да стоят под такива плочи.- казах аз показвайки надгробния камък.

- Няма да отива още там без да повлека още с мен. Искаш ли да дойдеш с мен. Нали се чудеше дали са щастливи. Май сегашния ти живот е доста безрадостен а? - попита Никита и при тези вуми в очите на събеседническата и като че ли светнаха в метален блясък. Никита беше улучила
- кажи какво е чуството да не изпитваш нищо? Сподели любопитно ми е.

Усмихнах се.
- Чувството е хубаво. да убивашбез да ти мигне окото.. Прелестн ое.-казах аз подсмихвайки се.
-А как е чувството да си.. как им казваха... неандерталец?

- Ако под тази вулгардна дума имаш предвид изисканост, човечност и щастие от живота ами приятно ми е.

- Искреносе надявам да е така.- казах без капка искреност.
- Иначе, какво става при смъртните. Някоя новановина?

- Ами нищо което да те интересува...